Добър да е денят Ви,
Благодаря Ви, за прекрасния въпрос-"...бариерите подтикват, а дали е така?"!
Да, така е!
Родителите ми бяха прекалено грижовни.
Трудно приеха моето тръгване.
Няма да досаждам с проблемите, които съм описвал.
По темата за нуждата от бариери.
Думите, обясненията и досадното говорене е несравнимо с личните усещания и контакти.
Натрупах опит и се замислих за дъщерите. Избрах работата в три интерната. Редовно водех дъщерите при дежурствата си, лагерите и екскурзионните летувания.
Нищо не казвах, само ги наблюдавах при контактите и настроението им при прибиране у дома.
Постепенно вдигах все по- нагоре и по- нагоре бариерите.
Често се сещах за класната ми- Шеева, която приела момчета и момичета от интернат в класа си. Този урок ми помогна!
Повярвах в грешките от излишното при даване!
Бързо преминаха 30-те години и сега наблюдавам отношението им към техните деца.
Поставят, наблюдават, помагат, но поставят бариери за преодоляване.
Не са важни идеалните условия в дома, а готовността да го пуснеш на улицата и да си спокоен, че ще се върне здрав, доволен и успял, без да е ограничил нечия свобода на действие или изказ.
Това разбрах от материала Ви, не колко хора са ни попарили с оценките си, а колко е силата ни, за да можем.
Сутрин се събуждам с въпроса- "Мога ли да бъда полезен днес?"- ставам и почвам, оставям колебанията!
Радвам се на разсада в парника, но от мен зависи, как ще се развиват, когато ги изнеса на открито.
Приятен и добротворен ден!
С Уважение, дядо Кольо.