Добър да е денят Ви, Уважаеми Знаещи и Можещи!
Често четем за мечтите и разочарованията, за надеждите и отхвърлянията, за намеренията и загубите.
Да, това беше и моя слабост, която ме разболя и изправи пред пропастта с въпроса- "...това ли беше престоят ми сред живите?".
Нямах време за губене!
Прочетох няколко книги и си записах въпросите: "Какво мога?", "Какво правя?", "Какво искам?", "Кое е по- голямо, това, което мога или това, което искам?", "Какво трябва да променя, за да увелича моженето си и тогава да посегна към голямото, което искам?".
Отне ми година, докато се справя с отговорите, защото желаех занимание, което да ме поглъща и да забравя за течащото време, за умората и разочарованието от слабите резултати в началото.
Защо се връщам в началото?
Защото се срещнах с интересно семейство. Той на 36-т г., а тя на 40-т г..
Виждали сме се, но се наложи да пътувам ежедневно и се завърза непринуден разговор, който прерасна в откровение за детайлите. Това продължи 9-т сутрини, но промяната дойде, не от моите въпроси, а от техните разговори, които са провеждали вечер.
Защо ли?
Защото всеки е уникален с личното си можене, но е нужен старт, за да се отключи и полети.
Често водех ученически групи в планината и са ми разказвали, че орлицата избутва малкото от гнездото и първите три пъти лети под него, но на четвъртия път го оставя да се разбие върху скалите, ако откаже да лети.
Къде е нашият полет?
В мислите ни ли?
Не, полетът ни е в белият лист,  в препрочитането му, в изговарянето му пред огледалото и чак тогава в споделянето му с друг присъстващ.
Винаги има цена!
Кое е ежедневното действие, което правим сами или се доверяваме на друг?
Това е храненето!
Сега се връщам към семейството, с което започнах.
Двамата са има ли разочарования в предишните си бракове. Живеят заедно, приятно им е, но нещо "скърца" при събуждането им.
Запознах се с техните данни и им предложих продукти, които всеки да приготви за другия. Всяка сутрин получавах лист от всеки с мнение. Поправях с червено и връщах на следващата сутрин.
Бях възхитен от старанието им да са заедно и на 9-та сутрин получих листи в които имаше по една дума- "Благодаря".
Да, никой не е съвършен, всеки е невероятна индивидуалност, но както леглото събира, така и масата може да ни раздели.
Мислите, думите, разговорите, ласките и споделянето са необходимост, но зареждането е последвано от процеси в нас, които ни създават раздразнителност, която неволно прехвърляме с липса на търпение към човека до нас.
Това не е мое, а е откраднато от древните-"...кажи ми как се храниш и после ще разговаряме за бъдещето ти?".
Към тези ми занимания ме насочи споделено от моя леля.
Мъжът и бе зет в дома на родителите и. Всяка неделя излизал за час. Тя го проследила и видяла, че влиза в закусвалня. Отишла на следващия ден и попитала. Отговорили и, че си поръчва по три сармички и ги яде много бавно. Леля ми не вдигнала скандал, а ходила на уроци при готвачката. Започнала всяка събота да предлага сармички. Само след месец се прекратили изчезванията на вуйчо ми.
Всеки от нас е бил при майка си до 18-та си година, запомнил е определени вкусове, после в динамиката на новия дом е присъстващ, но нещо липсва.
Така е с всички нас-"малкото, което мога в кухнята или голямото, което искам от партньора?".
Да, често съм чувал-"...щом не ми харесва ястията, да върви при майка си!".
Кой съм аз, че да съдя или да давам оценки. Споделям, предлагам, но всички са си сами зад затворената врата.
Приятен и ползотворен ден!
С Уважение, дядо Кольо.